Увод

Берлинският договор налага управлението в България да бъде наследствена и конституционна монархия с народно представителство. Въпреки това, Княжество България е почти абсолютна монархия, в която трите власти са подчинени на Княза. Търновската конституция е единственият документ, който регламентира правомощията на Княза, но който в последствие бива суспендиран. Така либералните виждания на народното представителство в крайна сметка стават причина за политически преследвания.  

Абсолютна и конституционна монархия

В литературата се срещат множество дефиниции за конституционна монархия. В настоящата курсова работа ще приемем, че конституционната монархия трябва да отговаря на три ключови характеристики: държавният глава трябва да бъде монарх - избран или наследяващ; действителният глава на правителството не е монархът и е отговорен пред избирателните институции, които отразяват волята на народа; правомощията на монарха са изложени в конституция или сбор от конституционни текстове. Тази дефиниция се фокусира върху отговорността, която носи главата на правителството. Важно е да си отговорим на въпроса дали народът или монархът имат доминиращата роля при формирането на правителство? Ако се фокусираме върху законодателният процес, то ще открием, че много монархии (в т.ч. и абсолютни) понякога управляват със законодателни органи, които имат в някаква степен формална роля при създаването на закони, както и че с течение на времето се наблюдава тенденция към концентриране на повече власт в изпълнителният орган в различни видове политически системи.

Терминът „абсолютен“, по отношение на абсолютната монархия, произтича не само от степента на властта, но и от концентрацията на тази власт в едно цяло. Въвелият терминът религиозен „фанатизъм“ Жак-Бенин Босюе смята, че „за просперитета на държавата цялата сила трябва да бъде поставена само в един човек“[1]. Това схващане подчертава необходимостта от една единствена, неоспорима власт, за да се поддържа реда и да се запази статуквото в едно царство. Това означава, че „[кралят] трябва да отговаря за светиите и че той трябва да назначава владетели на обществени позиции, и над държавата, и над бронята, и над крепостите“. Можем да приемем, че абсолютната монархия се идентифицира с наличието на абсолютен контрол на монарха върху правителството, армията и икономиката.

Често конституционната монархия се определя, като преходна точка между абсолютната монархия и републиканизма. Причина за този преход са най-вече икономическите промени, които налагат разпределението на благата между всички хора. Въпреки неодобрението, което среща абсолютната монархия, като форма на управление, тя до голяма степен е гарантирала (и все още гарантира в някои държави) един лидер, който може да създава закони и да взима решения бързо и ефективно, без да необходимо да получава одобрение от други органи на властта, и който е трудно подкупен, защото  притежава цялото богатство на страната, и поради тази причина има интерес да се грижи за него и да го умножава.

Основни държавни институции според Търновската конституция

Търновската конституция приета през 1879 г. спазва основното изискване на Берлинския договор от 13 юли 1878 г. България да бъде наследствена и конституционна монархия, с народно представителство. В Конституцията се полагат основите на местните органи на управление, определят се символите на държавата, господстващата вяра, гражданските права и свободи, описват се правомощията на законодателната, изпълнителната и съдебната власт.

Княз

Съгласно глава II от Търновската конституция[2] Княжество България е „наследствена и конституционна“ монархия, а князът е върховен представител и глава на „Държавата“. Сама по себе си употребата именно на думата „държавата“ вместо на „народа“, имайки предвид и теорията за народния суверенитет, говори за това, че Князът не се разбира, като личност, която действа в интерес и като представител на народа, а като „свещена“ и „неприкосновена“ личност, която не носи отговорност за действията си и на практика притежава една държава и всички „поданици“ в нея. В член 11 от същата глава е записано, че „който постъпя въ военна служба, дава клетва, че ще да е веренъ Князю“. От това изречение пък става ясно, че всички които ще защитават държавата трябва да бъдат верни и да бранят не народа, а „Князът“. Логично е да заключим, че в Княжество България - държавата, това е князът.

Още във втора глава от Търновската конституция става ясно, че не съществува разделение на властите в Княжество България - законодателната власт принадлежи на Княза и на народното представителство (чл. 9), изпълнителната власт принадлежи на княза (чл. 12), съдебната власт също принадлежи на княза, защото лицата които я упражняват действат от негово име (чл. 13). Освен това според чл. 18 наредбите и разпорежданията, които се издават от княза имат сила, когато са подписани от съответните министри, които поемат цялата произтичаща от това отговорност. Можем да тълкуваме този член от Конституцията, по следният начин - князът назначава министри, които да поемат отговорността за неговите решения, а самото назначаване означава, че министрите се намират в зависимост от монарха.

Сред останалите функции, които изпълнява князът можем да споменем, че той е върховен главнокомандващ на българската армия, представлява България в международните отношения, има право да помилва, да смекчава и отменя наказания, утвърждава закони и притежава абсолютно вето над приетите от Народното събрание нормативни актове[3].

Обикновено народно събрание

Обикновеното народно събрание се избира от народа за срок от три години. Това народно събрание има председател, секретар и по необходимост комисари. За разлика от князът, участниците в обикновеното народно събрание носят отговорност за своите действия, тъй като в чл. 95 е записано, че „За сторените въ заседанието на Събранието отъ членовете му погрешки и престъпления, които съ предвидени отъ криминалните закони, виновните въ това могътъ да бъдътъ теглени на съдъ само по решение на Събранието“[4].

В задълженията на обикновеното народно събрание са включени определянето и реда за събиране на данъци, вземането на заеми от държавата, приемането и съблюдаването на държавният бюджет, той може да повдига въпроси относно отговорността на министрите, да приема жалби. Според Конституцията, князът и народното събрание имат право да изработват и предлагат закони. След като един закон бъде обсъден и одобрен от народното събрание, той се представя на княза за утвърждаване или за отхвърляне. Ако законът бъде одобрен от княза, той се обнародва и влиза в сила. По този начин българският монарх може да влияе върху законодателството в страната, независимо от народното събрание. Абсолютни права събранието притежава само по отношение на данъците, които дори във военно време не могат да бъдат променяни без негово съгласие (чл. 47 и 48).

Според чл. 136 „Князьтъ може да распуща Събранието и да назначи нови избори на народни представителье“ и чл. 138 „Членовете на Народното Събрание, не могътъ да се събиратъ на сессия, безъ да бъдътъ свикани от Князя; също те не могътъ да се събиратъ на заседания следъ като се отложи, затвори или распущи Събранието“. Това показва, че правомощията на Князът са над тези на народа, респ. правителството. Без одобрението на монарха, гражданите на Княжество България не могат да участват в управлението на страната си.

Велико народно събрание

Членовете на събранието се избират от народа, а броят им е два пъти повече от този на обикновеното народно събрание. Великото народно събрание отговаря за териториалните промени на държавата, дава одобрение дали князът може да управлява друга страна, при необходимост избира регенти. Една от най-важните функции на Великото народно събрание е промяната на Конституцията. За да се извърши такава промяна се изисква съгласието на поне 2/3 от всички членове на събранието.

Право да свикат това народно събрание имат князът, регентите и министерски съвет. Князът може да свика народното събрание за да промени конституцията, а „регентството“ може да го свика само за да обсъди „въпроси за отстъпванье или разменяванье на некоя часть отъ территорията на Княжеството“ (чл. 142). Министерски съвет може да свика Велико народно събрание за избор на нов Княз, ако монархът не остави наследник след смъртта си и за избиране на регенти, ако наследникът е непълнолетен. Според чл. 146 Великото народно събрание може да разглежда само въпросите, за които е било свикано, след което се разпуска и не разполага с други правомощия.

От казаното до тук можем да направим извод, че само много малка част от правомощията на князът (относно територириалните въпроси, управлението на други държави и промяната на Конституцията) са ограничени от решенията на Великото народно събрание.

 Министерски съвет

Министрите се назначават и уволняват от Княза (чл.152), т.е. те са пряко зависими от монарха. Министрите и министерски съвет са отговорни пред Княза и Народното събрание за взетите решения поотделно и заедно. Те могат да бъдат дадени на специален Държавен съд от Народното събрание. Въпреки че в чл. 159 е записано, че Князът не може да отмени обвинението на Народното събрание, за сметка на това, той може да окаже влияние върху съдиите, тъй като нему принадлежи съдебната власт. В Търновската конституция са записани шест министерства – „Министерство на Външните работи и исповеданията,  Министерство на Вътрешните работи, Министерство на Народното Просвещение,  Министерство на Финансите и Министерство на Правосъдието, Военно Министерство“. Освен министрите, князът има право да назначава лица на всички правителствени длъжности, а от своя страна всяко едно от тях дава клетва, подобно на военните, че ще е вярно на Князът и на Конституцията.

Освен това министрите поемат временно управлението на държавата, тогава когато Князът се спомине и няма наследник или когато наследникът е заченат, но не е роден (глава XXI). Както вече споменахме в чл. 154 на същата глава четем, че „всекой оффициаленъ актъ, какъвто и дае, като се подпише отъ Князя, требва да бъде такожде подписанъ, или отъ всичките министри, или само отъ надлежний министръ“. Това само по себе си не ограничава по никакъв начин Князът да издава документи, които не са подписани. Такива например са манифеста на Александър Батенбер от 1885 г. за обявяване на сръбско-българската война[5] и прокламацията от 27 април 1881 г.[6] По този начин министерски съвет не само, че поема отговорността вместо Княза, но и практически не ограничава неговата власт, ако откаже да подпише издаден от монарха документ.

Съдебна система

Конституцията не съдържа никакви други разпоредби за съдебната власт, освен чл.13, в който е записано само, че „съдебната власть въ всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действоватъ отъ името на Князя. Отношенията на Князя къмъ тия места и лица се определяватъ чрезъ особни наредби.“     

До приемането на Търновската конституция съдебната система обединява всички органи участващи в правосъдната дейност – съд, прокуратура, адвокатура. Правосъдието се е осъществявало според “Временните правила за устройство на съдебната власт” от 1878 г. Делата са се разглеждали от председател и двама членове на съда, като в последните не е участвал прокурор, а председателят на съда е правил предложение за следствие, извършвано от член на съда. До тогава все още не е съществувала касационна инстанция.

Първият „Закон за устройството на съдилищата в България“ е приет на 25.05.1880 г. С влизането му в сила се отменя първия раздел на Временните правила за устройство на съдебната власт в България от 1878 г. С изграждането на Върховен съд през 1879 г., преименуван във Върховен касационен съд (ВКС) със Закона за устройство на съдилищата (ЗУС) от 1880 г., практически завършва един естествен процес в изграждането на съдебната система в страната.

В първите нормативни документи за устройството на съдопроизводството се възлага на ВКС да съблюдава точното изпълнение на законите и еднаквото им прилагане, да упражнява надзор върху всички съдебни институции и длъжности в държавата, с изключение на прокурорите. Според ЗУС от 1880 г. общото ръководство на правосъдната система се осъществява от Министъра на правосъдието. Прокурорите са към окръжните и апелативните съдилища и Върховния касационен съд, т.е. в структурата на съдилищата. Имат помощници, а към всеки прокурор – секретар. След Освобождението от османско владичество младата българска държава в желанието си да наложи демократично и републиканско управление и да подчертае разделението на властите на законодателна, съдебна и изпълнителна, задължава съдиите да носят черни тоги, а прокурорите пурпурно-червени[7]. Въпреки това, такова разделение на властите, за съжаление, все още не съществува в Княжество България. Тъй като, с малки изключения, както изпълнителната и законодателната, така и съдебната власт са подчинени на княза.

Заключение

Действащият глава на държавата в Княжество България е Князът и всички власти са подчинени на него. Можем да заключим, че това е бил един добър политически ход на Русия, с който тя си е осигурила влияние на Балканите. Предтекстът за това устройство на страната, който се среща в по-голяма част от литературата, е че една млада държава няма политически опит. Това обаче не е основание за назначаването на чужд аристократ, който да получи пълна власт в нея, а е възможност, България да бъде напътствана сама да открие своят път в политиката.

Въпреки, че първата българска конституция дава огромни правомощия на монарха, те не са били достатъчни за Александър I Батенберг, който на 27 април 1881 г. назначава правителството на Казимир Ернрот, което подготвя условията за отмяна на Търновската конституция. Така на 1 юли 1881 г. е назначено шестото правителство на България, което е под прякото ръководство на Княза. Оказва се, че Русия е била единствената сила, която е могла да накара Батенберг да се съобразява с Конституцията и в момента, в който новият руски цар е сменил своята позиция относно нея, Князът не се е поколебал да превърне страната в абсолютна монархия.

Източници

Булут, Мехмет, Абсолютна монархия [https://www.researchgate.net/publication/372936481_ABSOLUTE_MONARCHY]

Български националистически форум [https://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?PHPSESSID=63705b9c362c0c17b00623e6599aa412;action=gallery;sa=view&id=134]

Вестник „24 часа“, Мръсните тайни на БГ историята: И либерали, и консерватори не знаят как да управляват от 1879 до 1881 г. [https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/13624648]

Конституция на Българското княжество, 1879 [https://www.parliament.bg/bg/17]

Петков, Петко - История на българската държава и право, 2023, Университетско издателство „Св. Св. Кирил и Методии“

Прокуратура на Република България – Създаване на правовата система в България [https://prb.bg/bg/prokuratura/istoriya]

[1] Булут, Мехмет, Абсолютна монархия [https://www.researchgate.net/publication/372936481_ABSOLUTE_MONARCHY]

[2] Конституция на Българското княжество, 1879 - https://www.parliament.bg/bg/17

[3] Петков, Петко - История на българската държава и право, 2023 (с. 207)

[4] Конституция на Българското княжество, 1879 [https://www.parliament.bg/bg/17]

[5] Български националистически форум [https://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?PHPSESSID=63705b9c362c0c17b00623e6599aa412;action=gallery;sa=view&id=134]

[6] Вестник „24 часа“, Мръсните тайни на БГ историята: И либерали, и консерватори не знаят как да управляват от 1879 до 1881 г. [https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/13624648]

[7] Прокуратура на Република България – Създаване на правовата система в България [https://prb.bg/bg/prokuratura/istoriya]